22 януари 2016 г.

Кулинарна почивка в Сандански

Неотдавна посетих един от любимите си градове в България - Сандански. Спретнат град, чист и подреден. Да, има доста такива градове в родината ни. Сандански е едно прекрасно място за семейна почивка с малки деца. Посещаваме го редовно, защото там човек наистина може да се отпусне и да си отпочине. Особено подходящи за това са разкодките в прекрасно озеленения парк с вековни дървета! Усещането е неповторимо.
Всяка добра почивка изисква и кулинарно обслужване, така да се каже :-). Синът ми е голям фен на похапването, не може да му се отрече. Зодия телец е. Който си е имал взимане - даване с телец има представа за какво говоря. Обиколихме доста от заведенията в Сандански, но едно от тях ни грабна. Привлече ни освен с вкрусно приготвената си храна и с блестящо отношение към клиента. Това заведение напълно е заслужило името си - "Оазис". Намира се в центъра на града, до Съдебната палата. Да оставим на страна чистия му и спретнат вид, това което ми направи силно впечатление е човешкият фактор! Персоналът работеше в екип. Мнооого рядко срещано явление в българско заведение. Имах чувсвото, че всички тези хора са със силна и непоклатима родствена връзка, опирайки се на строгите закони на хан (кан) Крум. Няма такова нещо като "аз обслужвам тази маса, ти обслужваш онази маса". Всеки сервитьор е на разположение на всеки клиент.
Усмихнати, приветливи те настаняват на място, което ще е удобно за теб и децата ти. Когато имаш нужда от сервитьор се появява на секундата, не се налага да чакаш, да махаш с ръка във въздуха като ветропоказател и т.н. Как го правят този номер не знам - хем не ти висят постоянно на главата, хем се появяват веднага щом имаш нужда от обслужването им - сигурно четат мисли :-)
За храната мога само да си мечтая в момента. Толкова вкусно приготвена и разнообразна, че направо ми иде да грабна влака и да тръгвам... В "Оазис" съм яла най-вскусно приготвените зеленчуци на скара (а аз такива ям почти във всяко заденение, което посещавам и ги има в менюто си). Кухнята предлага както традиционни български ястия, така и гръцки и италиански. Изненадата ми беше голяма, не само моятата, а и на цялата ни компания, когато след като приключихме вечерята си и поискахме сметката, ни донесоха плодове за десерт - от заведението. Толкова, ама толкова вкусни диня и пъпеш, че всяка следваща вечер ходехме да вечеряме там за да се насладим на свежестта и сладостта им.
Семейната ни почивка беше за една седмица. Обиколихме всички заведения за хранене из централната част на града. Смея да твърдя, че "Оазис" е най-доброто! И препоръчвам да бъде посетено от всеки, отишъл на почивка там. Със сигурност ще остане доволен. Изключително подходящо е за семейства с деца, защото пред него има доста свободно пространство за игра, както и градинка с пейки. Докато се храните съвсем спокойно можете да наблюдавате как си играе детето ви.
Все не ми оставаше време до този момент да изкажа положителната си нагласа към това заведение. А обичам да изразявам благодарността си. Ето защо казвам едно голямо БЛАГОДАРЯ и живот и здраве през лятото ще се радваме отново на гостоприемството на ресторант "Оазис"!

21 юли 2015 г.

Педиатър по призвание с широко сърце

Да си доктор не е лесно. Да бъдеш педиатър е още по-трудно! А да откриеш педиатър по призвание с широко сърце е почти невъзможно. Такива са малцина, трудно откриваеми. Познавам само двама, единят от които ни бе насилствено отнет от оная отвратително несправедлива гадина с косата!
Откакто това се случи не мога да се побера в кожата си. От гняв, от безсилие, от несправедливост...
Тя беше прекрасен човек на първо място. Човек. Едва ли животът й е бил без проблеми, но по нищо не личеше да има такива когато се отнасяше към твоите  с цялото онова внимание все едно те са най-важните на света! Проявяваше търпение и разбиране. С търпение обясняваше всичко, за което я попиташ. Обясняваше така, че да разбереш. Обясняваше и без да я питаш. Проявяваше разбиране към притесненията ти и винаги внасяше успокоение, че нещата са повърхностни и бързо ще се повлияят от наложеното лечение. А лечението винаги беше щадящо. Защото за един детски организъм е важно да се действа внимателно, особено с лекарствени препарати.
Когато изписаха новороденият ми син от болница имахме уговорка с нашата лична лекарка да го прегледа у дома. Обадих се в поликлиниката - била отпуска. Ако някой доктор бил свободен можело да мине, ама не било сигурно.... Няма да ви описвам как се почувствах. Тогава на помощ ми дойде късметът, с който успях да открия д-р Сапаревска от друга, по-далечна поликлиника. Свързах се с нея, казах й за какво става въпрос и след работното си време вечерта тя дойде у дома, прегледа толкова обстойно сина ми, че сигурно в родилния дом не са го преглеждали така. Стоя повече от 2 часа за да ми обяснява как се отглежда бебе, как се кърми, какво е важно да се направи за да поддържам лактацията си и въобще абсолютно всичко, което може да се сети човек, дори как се сменя памперс! Повече от 2 часа. След вечерното си работно време! Дори не пожела да й поема разноските за такси....
На първата консултация когато заведох сина си го посрещна все едно вижда собственото си дете - с усмивка, с нежен тон на гласа, с внимание и грижа. Естествено прегледа го обстойно. Всеки нейн преглед за 9 години беше обстоен и внимателен, с търпение и усмивка!
След раждането на дъщеря ми отново дойде у дома след работно време. Отново стоя повече от 2 часа, отново прегледът беше обстоен, отново ми обясни всичко от до, все едно виждам бебе за първи път в живота си, отново не пожела да поема разходите й за такси....
Дъщеря ми по-трудно приемаше ваксините в сравнение със сина ми. Вдигаше температура, беше отпаднала и спеше много. След всяка ваксина ме молеше да й пиша в skype-а как е, отшумява ли температурата, по-добре ли е...
Д-р Сапаревска беше изключителен педиатър. Един от малкото медици, които са наясно, че лекарствените препарати често нанасят повече вреда отколкото полза. Доктор, който нито веднъж не изписа антибиотик на нито едно от децата ми за 9 години!!!! Доктор, който работи до последната минута от живота си. Доктор, който ще ни липсва толкова много, че не съществуват думи, които биха могли да го опишат!

За нея мога много да пиша, много да я хваля, но това няма да я върне...
Изгубихме един изключителен педиатър. Изгубихме един прекрасен човек. Изгубихме д-р Катя Сапаревска!
Единствената ми утеха остава, че на последната ни среща успях да й благодаря за всички грижи, които е положила за децата ми, за това, че е вдъхвала спокойствие у мен когато децата ми са били болни (а мнозина от вас знаят, че през зимата те често са болни).

Оставам с най-голяма благодарност към д-р Катя Сапаревска, която се отнасяше с толкова внимание не само към моите деца, а към всичките си пациенти.
Да почива в мир душата й и дано е на по-добро място!

Поклон и сбогом....

28 май 2015 г.

Точката на кипене в живота ни

Как изглежда образно погледнато животът?
Раждането ни представлява поставянето на тенджера върху котлон, в която бавно и постепенно започваме да добавяме "продуктите", които ще съставят живота ни. Някои хора слагат внимателно съставките - подбират само качествени и необходими, други безразсъдно мятат каквото им скимне, пък каквото се получи - все някак ще го изсърбат, трети се страхуват да сложат каквото и да било и дълго време си отглеждат една вряща бистра водица.... "Ястието", обаче, не се готви единствено от притежателя на тенджерата. В него се намесват и външни фактори. Някой притежател със спокойна тенджера идва да нагледа как върви твоята и ако му позволиш да пусне някоя и друга подправка вътре, то той със сигурност ще го направи. Допускайки това, ние няма как да бъдем единствените майстор-готвачи на ястието в тенджерата ни. А няма как и да знаем каква подправка ще ни бъде пусната в тенджерата - сладка, солена, лютива, горчива, просто ароматна... А тези подправки са твърде съществени за цялостния изглед на гозбата ни. Допускайки твърде много подправки, рискуваме да направим ястието си безвкусно, блудкаво и трудно за консумация. А хората са любопитни, те все искат да погледнат как върви супата на съседа и по-вкусна ли е от неговата. Ей така от любопитство или нарочно може да му прецакат съдържанието на тенджерата, само защото са решили, че са на състезание по готварство...
Идва, обаче, един неизбежен момент, в който тенджерата с живота ти  достигне своята точката си на кипене. Тогава  изпадш в едно сложно положение и необходимост да не те затиска капака върху тенджерата ти. Какъв избор имаш да предпазиш душата си да не изгори?! Може би си прекалил със слагането на съставки в тенджерата, а може би бистрата вода вече така е завряла, че ако е в тенджера под налягане се превръща в бомба, която би разрушила не само самата тенджера и съответния притежател на живота в нея, но и голяма част от обкръжението на тенджерата.
Всеки, който поне някога е готвил нещо през живота си ще ви изкрещи веднага: "Махни капака, махни капака!" И със сигурност ще е прав... А какво ни чака след като махнем капака - хаос в тенджерата. Някои от съставките ще са преготвени, други може още да са си сурови, зависи кога са прибавени... А ако не можем да махнем капака, защото ни е страх да не се опарим? Не винаги човек има удобни ръкохватки под ръка. Тогава ще трябва да се превърнем в един страничен наблюдател на това как душата ни кипи и извира, а ние нищо не правим по въпроса.. Стоим и гледаме със скръстени ръце и обвиняваме я силата на котлона, я съставките в тенджерата, я количеството на водата... Но обвинението не помага, то не носи положителен резултат, то не разрешава проблема!
Какво да направим тогава? Да изключим котлона и да преместим тенджерата на плота?!
В този случай ще прекъснем готвенето на живота си и най-вероятно ще имаме желание да излеем съдържанието на тенджерата в мивката, обаче това не е по правилата. Изливането на съдържанието слага край на ястието наречено живот.

Най-разумното решение е да се остави открехнат капака на тенджерата, та парата да може да излиза периодично, а когато човек забележи, че заври супата на живота му, да има готовност веднага да намали котлона за да не се стигне до кипене! И ако може да не препълва тенджерата си с подправките на околните, че тя ще се препълни и твърде бързо ще достигне своята точка на кипене.

Гответе живота си внимателно, с желание и гледайте да имате винаги ръкохватки под ръка :-), за всеки случай!

26 ноември 2014 г.

Под кривата круша

Преди няколко месеца навърших 38. Възраст, която предполага поне малко разцвет на сили и живот. Вместо това аз бях поседнала на сянка под кривата круша и се "любувах" на двойната гледка, мъчейки се да фокусирам живота си.
Не съм допускала, че рецивид ще е дума, която ще се опитва да определя живота ми. Предполага се, че съм "горд" притежател на редкия синдром на Толоза-Хънт, който рецидивира по-често, отколкото ми се налага да си измия зъбите... Тъкмо реша, че съм се оправила и той вземе, че ме опровергае с толкова силни болки в главата, че ми иде да си причиня такива неща, за които дори и доктор Менгеле не би се сетил!
Та седях си аз под кривата круша и съзерцавах бойното поле, на което се води ожесточена битка с неизвестен вредител на здравословното ми състояние. Седях и гледах врага си в очите. След поредния безрезултатен престой в болница се изправих очи в очи с него. Стоях и гледах разрушеното бойно поле - организъм на ръба на оцеляване, който няма останала здрава вена от честите системи. Лечението с кортикостероиди е нанесло такива щети, че ще са необходими векове да се възстановя (ако въобще някога се случи). Всичко, което е останало от мен е единствено волята и ината ми. Няма да се предам. Имам две същества, които трябва да бъдат отгледани. Трябва да се преборя заради тях. Трудно е в състояние на ужасна физическа болка, придружена с приближаващо отчаяние, което всеки момент ще потропа на вратата. Отчаяние от това, че медицината не е в състояние да ми помогне, а само да ми навреди в още по-големи мащаби, отколкото самото заболяване! Зарекох се, че повече в болница няма да стъпя, та каквото ще да става. Трудно се взима такова решение като нямаш конкретна информация срещу какво точно се бориш.
Не познавам врага си, но познавам себе си. Знам, че колкото и да е трудно няма да позволя да се пречупя. Посягам към последната надежда за спасение - телефон на невролог, който рече и отсече: "От днес спираш абсолютно всички лекарства!". А аз само това и чаках да ми бъде казано от доктор. На драго сърце го направих. Трябваше да се поочистя от шестмесечното вливане на кортикостероид за да мога да бъда прегледана на определен вид апаратура. Последва посещение на Ада...
С всеки изминал ден се влошавах все повече и повече (не поради това, че съм спряла лекарствата - те и без това не ми помагаха изобщо). Губех движенията на окото си. Двойното виждане постоянно напомняше за себе си! Главоболието беше равносилно на умопомрачение, а драйфането дооформяше цялостно картината. В състояние съм на полужива, полумъртва твар. Не мога да се грижа за децата си. Добре, че обездвижената им баба също има воля да се влачи по корем за да ни обслужва и съпругът ми, който да ни напазарува, че поне от глад да не умрем ако не от друго.... Няма що да се лъжеме, гледам истината в очите, а тя хич не е розова. А най-страшното е неизвестното. Не познаваш врага си, не знаеш как да му се противопоставиш. Единствената ми възможност е да не се предам психически. Физическата болка не ме плаши. Тя все някога ще си отиде, колкото и силна и непоносима да е. Плашещото е, че не знам какво предстои. Не се страхувам за собствения си живот, а за това какво ще последва за близките ми ако го загубя. В такъв момент отчайнието се засилваше да тропа по вратата. А аз взимах веднага слушалките, слагах ги в ушите и пусках силно музика за да не го чувам как тропа.
А музиката, музиката изпълва цялото ми същество със сила и вяра, че ще се преборя. Защото има и много по-страшни неща и трябва да съм доволна, че не съм се сблъскала с тях.
След дълготрайните мъки и страдания идва и денят на прегледа. Сядам пред уреда, овързана с кабели, а той отчита, че здравословното ми състояние съвпада с това на 70-годишен човек.... За 6 месеца кортикостероидите са нанесли щети за 32 години напред!!! Това дори отказвам да го повярвам, независимо че го усещам!
Докторът рече, че хипофизата ми била в много лошо състояние. Мислех да го попитам дали и хипотенузата не ми хлопа, ама реших да си замълча... То и от далече си се вижда, че съм си луда.
Сега благодарение на доктора и нетрадиционната медицина, която практикува аз се възстановявам физически и се надявам все да се подобрявам.

 Цял живот я обикалям тая крива круша, поседнах под нея, вече мисля, че е време да ставам и да не се връщам повече там.

15 юни 2014 г.

Приложение на детските обувки

За какво служат детските обувки? Въпрос с еднозначен отговор, може би... ако този отговор е на родителя или производителя. Те със сериозно изражение на лицето веднага биха обяснили, че една детска обувка трябва да е удобна, да е здрава, да е с добра подметка, с подсилена пета.... и може би някъде на едно от последните места - да е красива.
Обаче, да ви призная, аз като вляза с дъщеря ми в магазин за обувки последното нещо, което нея я вълнува са гореизброените неща. Вярно, за мен са важни, защото искам да носи качествени обувки, но тя си ги харесва по външен вид. И като всяка една жена е твърде претенциозна към тях. Защото това не са просто обувки. Това са вълшебни красоти, които по различно време се превръщат в различни неща:
- когато завали дъжд и се появят онези разпръснати по земята океани и морета, то обувките веднага придобиват формата на кораби и лодки, които започват мореплавателните си приключения.
- когато играта в пясъчника започне да става скучна с традиционните кофички и лопатки, то обувката веднагически може да се превърне в цветарник, или самосвал.
- а на всички е ясно, че няма нищо по-вкусно от бебешките обувки. Те често придобиват причудливи форми на сандвичи, пици, пасти... и местоположението им в по-голямата част от времето е в устата на бебето.
При така стеклите се обстоятелства на приложение на детските обувки става ясно, че те трудно биха издържали физически на това натоварване. Ето защо не издържат дълго време, животът им рязко се скъсява и съответно приключва безславно.
И за да издържат по-дълго време "каляските" на вашите дъщери или " самосвалите" на синовете ви, е хубаво да им бъде взето нещо по-читаво и тествано и оцеляло на бойното поле. На българския пазар отдавна има доста хубави и качествени обувки - изработени по всички стандарти, от които децата ви въобще не се интересуват :), но пък са важни за вас. Такива обувки правят
Даже в момента можете да се възползвате от намаленията им и да поръчате направо он-лайн от техния сайт.

Детската обувка във въображението на детето винаги ще има специално място. Ето сега дъщеря ми си играе с рицарчета, едното пострада и пантофът й мигновено се превърна в линейка, която да го лекува. Въобще необятно е приложението на всяка една детска обувка. Когато тя намери своя специален собственик моментално животът й ще бъде изпълнен с неподозирани за нея приключения. Вярно, рядко може да стои върху крака на детето, може дори и във въздуха често да лети, но пък ще бъде една щастлива обувка, която ще носи радост на притежателя си. Няма просто да стои безцелно на рафта в магазина....

2 април 2014 г.

Животът е....

Животът е.... кратък! Нищо, че изглежда бавен и мъчителен :-)
Всъщност така бързо се изнизва, че не усещаш кога е дошло време да започваш да си събираш епикризите с болежките и да ги представяш на всеки следващ доктор, който да установи поредния ти здравословен проблем. Изведнъж разбираш, че си загубил досегашното си добро здраве и започваш да се учиш да живееш с епикризите. Учиш се да оценяваш това, което е останало. Гледаш на всеки нов ден като подарък. Радваш се ако нещо не те боли. С най-голямото щастие на света отиваш да измиеш кенефа, просто защото си физически способен да го направиш. Истинско чудо е да го видиш къде точно се намира в пространството и да го нацелиш с четката! Мислите, че се шегувам ли?! Няма такова нещо. Уча се да се радвам на това, което имам - работещо око и половина, защото не се знае до кога ще го имам.
Животът освен, че е кратък е и твърде непредсказуем. Все поднася разни изненади изневиделица. И когато го живееш в постоянен стрес, напрежение и нерви, то изненадите не са хич приятни. Ставаш си една сутрин и разбираш, че очите ти са се скарали едно с друго. Не се разбират и това си е. Едното гледа в една посока, другото не иска да гледа заедно с него ами някъде другаде. При което ти виждаш всичко двойно, разхвърляно нейде из пространството, от което мозъка ти се побърква и се чуди на кое око да вярва. Лежиш със затворени очи и чакаш да ти мине, докато мъжа ти настоява немедленно да ходиш на доктор. Упорито седиш и чакаш да си мине само, докато не огладнееш и установиш, че не си в състояние да си сервираш щото не можеш да нацелиш къде точно се намира чинията, пък какво ли остава да я нацелиш с лъжицата и да си куснеш в устата. Затваряш очи и започваш да използваш шестото си чувство. Правиш се, че повръщането и болката в главата ги няма и вярваш, че утре ще се събудиш като нормално човешко същество. Да, ама не... на утрешния ден образите са още по-раздалечени. Стягаш се, правиш се, че не ти е лошо и завеждаш сина си на курс по английски. По пътя няколко пъти падаш по стълбите, блъскаш се по вратите на тролея, но се правиш, че всичко е наред.
Събуждаш се на следващия ден - положителна промяна няма. След поредното драйфане си нацелвяш някак си крачолите на панталона, обличаш се криво-ляво и се запътваш към очния доктор. Той установява, че всичко със зрението си е наред, даже повече от прекрасно. Просто имам пареза на очен нерв. Праща те на  невролог. Отиваш в съседния кабинет при невролога - изпрасква те няколко пъти с чукчето където свари, вижда че реагираш нормално и решава, че е твърде вероятно да имаш тумор в мозъка. Впряга половината клиника да звънят по болници за да проверят къде може да се направи ядрено-магнитен резонанс на секундата и резултата да излезе пак в същата секунда. Уговарят го и те закарват лично с шофьор. А ядрено-магнитният резенос, ах ядрено-магнитният резонанс като едно мини техно-парти. Затварят те вътре и започват едни звуци, направо ти идва да затанцуваш, ама не може - трябва да се стои неподвижно.
Изчакваш си резултата, връща те шофьора при невролога, който те гледа един спокоен и се чуди защо не си притеснен като можеш тумор да имаш. Взима разчета на ЯМР, установява, че няма тумур и те праща в инфекциозна болница щото е твърде възможно да имаш възпаление на мозъка. А там, естествено, искат да те приемат в болница, за което ти не си готов. Седиш и гледаш умно и се чудиш кой ще ти гледа двете деца докато ти си в болница. Чудиш се дали да откажеш това топло и мило предложение на докторите. Обаждаш се на съпруга си, при което той остава твърде учуден как ще имаш възпаление на мозъка като  ти мозък всъщност нямаш.... Но те убеждава да влезеш в болница, той с храброст щял да се справи с гледането на децата. Приемаш със свито сърце. Водят те в една стая, настаняват те любезно, с усмивка и радушно посрещане, набождат ти бързо един абокат и започват да те наливат с манитол - за отбъбване на мозъка, дето го нямаш по принцип. Щото ако го имаше нямаше да стигнеш до тук, живеейки в постоянен стрес и нерви.
На следващия ден идва началника на клиниката (изключителен човек - загрижена, мила, добронамерена, разбрана и най-важното човечна) и тихо и любезно ти обяснява как за да разберат какво ти причинява двойното виждане ще е необходимо да се направи ломбална пункция и дали ще съм съгласна. Щом се налага, стискаш зъби и подаваш любезно гръбнака си. Ти две деца си родила и отглеждаш, та една ломбална пункция ли ще те изплаши :-)
Резултатът установява, че няма инфекциозни процеси и проблемът си е чисто неврологичен. Трябва да се лекуваш в неврологична клиника. Тук идва най-голямата ми благодарност към началник клиниката на инфекциозна болница, която направи всичко по силите и възможностите си да ме премести веднага в една от най-добрите неврологични клиники.
Междувременно се пропуска няколкодневната дистанционната организация по телефона от рода на: "кои чорапи да обуе детето?", "къде е еди кое си?", "какво да яде?". Голямото дете е на отглеждане при баща си, а малкото дете е разпределено на отглеждане при баба си и дядо си, които имат огромни затруднения с подвижността си, но заявиха: "по корем ще се влача, но ще гледам детето!"
След шестдневен престой в болница установяваш, че те очакват поне още толкова и в неврологично отделение. Борбата продължава. Докторите търсят какво причинява двойното виждане. Правят се още необходими изследвания - пускат ти ток по лицето за да установят как ти реагират мускулите - ами нормално си реагират. Проверено е всичко, което би могло да доведе до двойно виждане - всичко си ми е в норма. Здрава съм като бик. Всичко клони към едно - рядък автоимунен синдром, който не е ясно от какво се причинява. Той се лекува с кортикостероид. Започват вливанията. Започват да прииждат доктори, чиито пръсти трябва да следиш с поглед, за да установят колко много не ще да ти се движи окото. Така сериозно са се скарали тия очи, че едното даже е избягало от другото в обратна посока! Какъв скандал е било оная нощ, за какво са се карали толкова само те си знаят...
За няколко дена започва възстановяване, сближаване на образите. Радват ти се хората колко бързо си се повлиял от лечението. И понеже така е измислено здравеопазването у нас, че си има разни клинични пътеки с определен престой те изписват по живо по здраво да се долекуваш вкъщи.
Радостта от това, че ще видиш лицето на тригодишната си дъщеря, което почти си забравил как изглежда, те крепи да стигнеш криво-ляво, олюлявайки се до вкъщи. Където, отваряйки вратата тя те посреща: "Мамоооо, ти си дойде от болница! Ела да те гушна!"
Не можеш да се нарадваш на малкото същество, после и на голямото. И най-много се радваш, че са здрави. Да, може да са палави и щури, но са здрави!
Минават си дните на домашно лечение, по схема дозите на лекарството трябва да бъдат намалени. Това обаче не води до нищо хубаво - започват страшни болки в главата - не можеш да лежиш, не можеш да спиш. Започваш отново да повръщаш. Окото се подува, клепачът се затваря, окото спира изцяло да се движи.... Едвам дочакваш понеделник. Сутринта направо си стягаш багажа за неврологичното отделение. Отиваш. Не могат да те приемат в болницата, защото здравната ни система така е измислена, че като не е минал 1 месец от престоя ти в болница нямаш право да се разболяваш пак! Точка. Да си оздравял... кво се лигавиш! Разбира се в неврологичното отделение всички доктори са отговорни хора - вляха необходимите медикаменти и те пускат да си ходиш, така и на следващия ден докато дойде деня за прием.
Пак се започнаха изследванията - скенер с контраст, пак ЕКГ, доплерова сонография, кръвни, всичко... пак си бик! Потвърждава се диагнозата с автоимунния рядък синдром. Вдигнаха дозата на лекарството, започна подобрение и последва изписване под почти ежедневно лекарско наблюдение с работещо око и половина.
Сега като гледам на ляво виждам единично, като погледна на дясно виждам двойно. Като в цветна дискотека съм. Заставам като кокошка пред компютъра - така си нагласям главата, че да виждам нормално и се радвам, че ще имам възможността да се върна на работа. Нищо, че не съм читава изцяло. Остава си надеждата, че някога може и да имам отново две работещи очи. Може би трябва да разбера за какво са се скарали и да им разреша лично проблема.... До тогава просто се надявам да не се влошат отново нещата. И продължавам да се уча да живея с наличното.

Животът може да те смачка за секунди..... ако му позволиш! Или можеш да го погледнеш строго под вежди и да му кажеш, че тая няма да я бъде, въпреки всичко! Въпреки това каквото ти поднесе ще трябва да се съобразиш с него, нямаш избор, защото първото правило на щастливия човек е: приемаш това, което не можеш да промениш и се научаваш да живееш с него. Няма смисъл да се бориш със страховете си. Научаваш се да живееш с тях. Даже ги каниш да пиете сутрин заедно кафе и да обсъдите какво смятат да правят...


Животът е кратък. Живейте го с кеф! Не си губете времето с незначителни, дребни и досадни неща. Наслаждавайте се на всяка възможна минута и теглете по една майна на проблемите.

8 ноември 2013 г.

Приспиване на опърничавата


Най-милите деца са спящите деца :-) При това много отдавна е известно, че детският сън е много полезен за нервната система на родителите им! Без наличие на ежедневен следобеден сън се стига до сблъсък на характери, което не е от полза за нито една от страните участнички в него...
Всеки ден, когато наближи време за обеден сън, аз започвам да си мечтая за нови функции на бутона "sleep" на дистанционното. Иска ми се, ама много ми се иска когато го натисна очите на 2 годишната ми дъщеря да се притворят и тя тихо-мълком да се отнесе в страната на сънищата. Вместо това при нас се случва следното:
1. Водене на преговори за поставяне в леглото
Обличам пижамата с уговорката, че няма да спим, а просто ще си почиваме. Криво-ляво се приема. В леглото се започва великата акробатика - краката се захващат на страничната табла на леглото и тялото се набира на тях докато не се постигне състояние на челна стойка! И така хиляди пъти... Енергията е неизчерпаема, независимо че очите са изморени, прозявките са налице, то не се спира с демонстрация на акробатични умения.
2. Изобретателни номера от всякакъв вид
След като се е почекнала доволно, изведнъж, докато ръцете волно са дивяли из въздушното пространство, случайно са намерили едно чорапче под възглавницата. Моментално това чорапче се нахлузва на ръката и с най-широка и неуморна усмивка се обръща към мен с: "Дай пет!". Така си даваме пет около стотина пъти...
3. Четене на приказки
Тъй като приказки не обича да й се четат, то аз ги декламирам... Започвам: "Станала рано зарана, нашата Меца-Мецана. Съчки в гората събрала, огън висок си наклала..." и изведнъж бивам прекъсната с едно тихичко: "Шшшшшт, хората спЪт!", с поставено пръстче на устата. Видно става, че и приказка не върши работа за приспиване.
4. Галене и гушкане
За да пазим тишина на хората дето спят предлагам да легнем да се гушкаме и да я погаля по косичката. Приема се, за кратко... Тъкмо сме започнали с процедурата, когато се присеща, че й се пишка... Такааааа, явно и това не помага за приспиване.
5. Предизвикване на интерес към заспиване
Вече, на прага на силите си, се опитвам да обясня, че колкото по-бързо легне и се наспи, толкова по-бързо ще излезнем навън и там ще я чакат люлките. Ще се люлее и забавлява, но трябва да се е наспала, че да има сили да се люлее. Съгласява се. Ляга. Завърта са няколко пъти, явно тръните в гащите й не й дават мира... Сега решава, че й се пие вода!
6. Заплахи за заспиване
Изминал е повече от час и половина след като съм я сложила да спи. Видно е, че всякакви опити за приспиване са неработещи. Най-накрая казвам: "не легнеш ли да спиш, няма да излизаш да се люлееш на люлките!"
Е, щом люлки няма да има, то веднага ще се преориентира и
7. Решава, че АЗ съм пързалка
Ей така, както съм легнала до нея, странично, тя се покатерва върху мен и се пързулва в нейното легло. Следва кикот, пак покатерване, пързаляне и се зацикля в тези три действия... И това може да продължи до безкрай. Поглеждам часовника - минали са два часа в опит за приспиване на опърничавата. То вече няма за кога да се спи. Ставаме, преобличам я  и продължава с дивеенето и щуреенето. Явно опърничавата е някакво магическо създание с неизчерпаеми сили и енергия, което има за цел да тества търпимостта ми и да калява характера ми всеки Божи ден! :-)

9 октомври 2013 г.

Соня Славчева - с креативността напред!

Животът непрестанно ме среща с хора, които заслужават признание за това, което са и това, което вършат. Някои хора тръгват с рогата напред, други пък с въображение и креативност. Успехът, обикновено, отива при тези, които са го заслужили с упорита работа и различни идеи :-)
Със сигурност човек трябва да е доста изобретателен за да въриши няколко отговорни и сериозни дейности паралелно. За всяка майка, решила да се влкючи активно в отглеждането на детето си, е ясно, че работата в комбинация с майчинството понякога е твърде взривоопасна.
Дали е лесно да се съвместяват отглеждане на две деца и усилена работа вкъщи, ще разберем от Соня Славчева - упорит създател на удобство за бизнеса Ви. Тя е изключително позитивен и креативен човек, който знае как да направи така, че името на Вашата фирма да се запомни с най-добро впечатление. Соня е принципен човек, организиран и отговорен. При нея важи правилото - "казана дума, хвърлен камък". И благодарение на принципността си, резултатите при нея винаги са една добре свършена работа.
Сами може да се убедите колко мил и всеотдаен човек е тя:
- Соня, опиши се с едно изречение... 
Ммм, с едно изречение ще ми е трудно – аз съм многопластова личност (хахаха) 
Аз съм многословно кълбо от непрестанни емоции .

- Издай тайната как се работи добре докато се отглеждат две щури деца? Това е въпрос, който вълнува доста майки и чакат с нетърпение добра рецепта за това.  
Как ми се иска да кажа, че има рецепта или някаква магия, с която се случват нещата лесно и чудесно; но за съжаление не можем да щракнем с пръсти и децата ни да спрат да мрънкат, да се оплакват, да боледуват, а кротко и ТИХО да четат книги. Истината е, че често си задавам въпроса ,мога ли да бъда по-изморена, по-изнервена; кое е истински важно в живота. Това, което на мен ми дава стимул е отговорът на един прост въпрос – това, заради което в момента съм много стресирана (било то клиент, поръчка в работата или детски каприз) – ако утре отсъства от живота ми дали ще бъда по-щастлива? До сега отговорът винаги е бил 100% „Не“. За това просто стискам зъби и продължавам. Все пак като погледнем вчерашния ден, проблемите ни изглеждат незначителни – all my troubles seemed so far away, oh I believe in yesterday.

- Майката в теб трудно ли взе решение да се захване с отговорен и сериозен бизнес? 
Да, решението беше много трудно. Още повече, че всяка майка иска най-вече да усеща някаква стабилност зад гърба си в семейството, в работата и т.н., а частният бизнес не може да ти донесе спокойствие. Ако нямах подкрепата на съпруга ми, родителите и приятелите, не бих посмяла да се хвърля толкова стремглаво в дълбокото, защото децата изискват много време, емоционално отдадено време. Те не ме питата както бизнес контактите: „Удобно ли е да говорим в момента“, „Може ли да се видим утре на обяд за половин час?“ и съответно аз не мога да им кажа – „Не мога да говоря сега - влизам в среща – ще звънна след 20 минути“. Те искат всичко сега, на момента (ВЕДНАГА!) и са по-взискателни и от най-капризния клиент. Никой клиент не би върнал кетъринга на събитие за медии, ако на сандвичите има стръкче магданоз! Но вкъщи ще настане война ако си позволя тази фриволност . В същото време е изумително да чуеш 3 годишната си дъщеря да казва – „Знаеш ли, че този месец в списание "OK!" има наша публикация?“. Както се казва в рекламата на Mastercard – някой неща са безценни!

- Какво усещане ти дава майчинството и какво работата?  
Бих казала едни и същи емоции - на това да бъдеш пълноценен човек, но по различен начин достигаш до това усещане. Само една усмивка от детето може да ме накара да полетя, да искам да бъда по-добър човек, някой, с който децата ми ще се гордеят. А в работата, когато постигна успех – там знам, че нещата се случват не по инстинкт (както е майчинството), а заради целенасочена работа в посока на този успех. Същото е и с неуспеха – децата ми дадоха най-ценният урок за неуспеха. Спомняте ли си в рекламата не бисквити "Орео", когато бащата иска да опита, а момиченцето казва: „Още не си готов!“ Това е истинската мъдрост – всичко в живота се случва,когато си готов за него и ако постигаш неуспех сега борейки се за нов клиент, по-голяма поръчка или просто да научиш малкия човек да пие от чаша – то значи, има защо да чакаш.
 
- Какво ти помага да се разтовариш от напрегнатото ежедневие? 
Чаша хубаво вино, Енира резерва 2008-ма. Мечтая един ден към това да прибавя и хубава книга. Но за сега е невъзможно

-  За какво не успяваш да намериш време, а много би искала да направиш? 
Може би ще прозвучи егоистично, че не казвам повече срещи с приятели, повече свободно време за семейството, но това, което истински ми липсва е възможността да спортувам активно, редовно. Когато дъщеря ми стана на 3 години възобнових тази практика и се чувствах чудесно. Спортът ми помага да остана концентрирана, да поддържам ритъма. Малко след това разбрах, че още едно беззащитно същество е на път. 

- С какво не можеш да се примириш?  
О, с много неща. Аз съм твърде емоционална и преживявам болезнено всяка несправедливост. От пререждането на опашката пред лекарския кабинет, до безумията в държавата – във всяко едно отношение. Но няма да забравя как с дъщеря ми(тогава на десет месеца)на ръце изкачвах стълбите на ректората на СУ до последния етаж (асансьорът не работеше, но охраната каза, че мога да оставя количката, за да не качвам и нея по стълбите, колко любезно), за да платя таксата си за магистратура. Разбира се, може да платиш и по банков път, ама физическото явяване в определения срок пак важи, защото не може инак да се подпечати студентската книжка. Та, запъхтяна и изморена стигам заветния етаж и там се вие една хубава опашка. Една от касиерките ме вижда и ме извиква във вътрешно гише, за да не чакам с хлапето на ръце. Приключваме работа и чувам висок глас от чакащите студенти: „Е ми, то и аз мога да си направя ся едно дете и да прередя всички чакащи“. Още се смея с глас на тази история след толкова години. Дано все пак повече хора си направят по едно дете, че и по две и по три, какъвто и да е мотивът им

Това е Соня - емоционален и позитивен човек, който може да сътвори страхотни работещи решения за всякакви проблеми. 
За по-добро рекламно обслужване на бизнес, с впечатляващи решения и стратегии за успешно представяне на пазара, предоставям с нейно позволение e-mail: sonya@welldone.bg

30 август 2013 г.

Предизвикателство - блог награда

 Ненадейно "Размисли под небето" получи една блог-награда под формата на предизвикателство. Оказа се, че блогът ми е един от любимите  на авторката Rios, която всъщност ме номинира ето тук
Разбира се, аз приех. Кой не обича да бъде награждаван?! :-)

Доколкото ми стана ясно става въпрос за наградата Liebster, която се присъждала на прохождащи блогъри с под 200 последователи.
Ето това са правилата на приза Liebster:

1. Поставя се линк на блога на номиниралия те блогър, след като направиш тага.
2. Отговаря се на 10-те въпроса, зададени от номиниралия те.
3. Номинираш още блогъри с под 200 последователи по лични предпочитания.
4. Предоставят им се  10 различни въпроса, на които те трябва да отговорят.
5. Номинираните трябва да бъдат уведомени чрез постване на коментар в техния блог.
  
Това са отговорите ми на въпросите, поставени от Rois:
1. Съдържанието на блога ви такова ли е, каквото сте го замислили при създаването му или имате залитания и в неочаквани за вас посоки?
Блогът ми се случи съвсем случайно и ненадейно. Хич не съм го замисляла. На фона на тематиката му има 2-3 материала, които се открояват на политическа основа. Нещо, от което не разбирам ама понякога така ме ядосва, че се чувствам длъжна да изразя позицията си.

2. Един филм, който ви се иска да гледате сега(независимо дали искате да го гледате за първи път или е нещо любимо, което искате да гледате отново)?
Изпадам в голямо затруднение. Гледат ми се много филми. Обожавам седмото изкуство. В момента май най-много ми се гледа "Усещане за жена".

3. Книга, която сте чели повече от веднъж?
По принцип трудно намирам време за книги, особено напоследък с тези 2 щури деца не ми остава време и името да си кажа, пък какво остава за прочитане на  цяла книга. Много книги съм прочитала повече от веднъж, но те рядко са били в областта на художествената литература.
Редица пъти съм чела книгите на Дейл Карнеги и най-вече "Как да печелим приятели и да влияем на хората".

Да не казвам колко пъти съм прочела "Изкуството да бъдеш родител" на д-р Додсън, ама така и не съм успяла да го овладея това изкуство :-), пък и не знам дали въобще някога ще успея....

4. Първия любим цитат или фраза от филм, песен, книга или изказване на известна или неизвестна личност, който ви идва на ум?
Първото, което ми идва на ум е "Животът е труден." ("Пилешка супа за душата")
И "Часовете се влачеха като болни хлебарки." - Филип Марлоу "Сбогом, моя красавице"


5. Ако трябва да сте свръхестествено същество, какво ще е то – фея, елф, вещица, магьосник, върколак и въобще каквото ви дойде на ум от този вид?
Трол. И в пряк и в преносен смисъл :-)
Най-много ме бива да тровя живота на хората..
.

6. Измислете име за герой от фентъзи роман или филм, първото което ви дойде на ум?
Унуфрий :-)

7. Песента, която последно ви се въртя в главата?
Е, тука вече става сложно. В главата постоянно ми се въртят повече от една песен.
Ето в момента се чуди коя да надделее: Queen "Bohemian Rhapsody", или Amon Amarth "Cry of the Black Birds" или Rammstein "Te quiero pùta", или Metallica "Fade to Black", или.... мога още много да продължа...
:-)

8. Една героиня( или герой) от филм, сериал, книга, която бихте искали да изиграете, ако имахте такава възможност?
Въобще не съм някаква творческа натура с развихрено въображение и тези неща са ми твърде далечни... Ама много ме кефи Филип Марлоу. Любимец ми е, невероятен образ.

9. Една известна личност, по която сте имали сериозно увлечение? Или поне някоя известна личност, която много харесвате?
Израстнах с филмите на Силвестър Сталоун. Страшен фен му бях. Даже по едно време имах прякор "Рамбо", който влудяваше майка ми, а баща ми умираше от смях :-)
И в духа на лудостта на тинейджърските ми години с един пирон бавно и методично си бях издълбала  на крака буквата "R". Естествено майка ми отново изпадна в див потрес на стореното от мен :-)


10. Опишете с три думи най-същественото, което ви се случи през последните 24 часа?

Разходка, музика, раздяла

Това са личните блогове, които аз следя с интерес и номинирам за тази награда:
1. Didi-licious
2. жУвот с бебе
3. Rois
4. Един слеп
5. Estrella

А въпросите ми към тях са следните:
1. Опишете се с едно изречение...
2. С какво не можете да се примирите?
3. Кой е най-суровият урок, на който ви е научил живота?
4. Кой е най-милият ви спомен от детството?
5. Какво ви кара да се усмихвате и ви прави щастлив/а?
6. Какъв най-ценен съвет сте получавали и от кого?
7. Какъв стил музика предпочитате да слушате и какво е чувството, което ви дава тя?
8. Какво ви помага да се разтоварите от напрегнатото ежедневие?
9. За какво не успявате да намерите време, а много бихте искали да направите?
10. Събота сутрин е време за....
 Надявам се да бъде харесано и моето предизвикателство към тях.
Аз от своя страна благодаря на Rois за оказаното внимание. Хареса ми идеята...  

28 юли 2013 г.

Великият непобедим титан - приказка с поука

Както е известно на голяма част от аудиторията, моят син е изключително "мирно" и "кротко" дете. "Много рядко му се случва да щурее и беснее". Поради тази причина си имаме нова семейна случка, която да я предаваме от поколение на поколение за поука на немирните деца.
Та, играе си по-миналата вечер синът ми на площадката, като се представя за велик непобедим титан на противника си, с когото се дуелира и от време на време му пуска магии с ръце. Титанът скачаше, тичаше, въргаляше се и изведнъж както се дуелираше, тичайки в битката стъпи на криво, легна на земята, хвана се за глезена и взе да се превива и да обяснява, че го боли. Великият непобедим титан пострада... Предложих да поседне на пейката, да му премине болката. Стори го за кратко и хукна великият непобедим титан да се бори отново за справедливост, тичайки отново. При това положение няма как да предположа, че има проблем с крака му. Спокойна, към 22 часа прибрах децата си от площадката.
На следващата сутрин Великият непобедим титан стана с подут глезен и неспособен да стъпи на крака си.
Денят е 26 юли, един дългоочакван ден от около година. Подготвила съм се да ходя на концерт. Не какъв да е концерт. Страхотен концерт, велико шоу. Вместо това аз хващам сина си под мишница и се запътвам към спешния кабинет на детска травматология "Пирогов", където заради ваденето на ръцете на сестра му вече почти имаме абонаментни карти. Пристигнахме, регистрирахме се, приеха ни бързо. С едно докосване докторът установи какъв е случаят - отлепен разтежен мускул на глезена. Направо на тия доктори шапка им свалям там. Въпреки това, за по-сигурно, го изпрати да му направят една снимка, та се запознахме и с апаратурата за рентгенови снимки в "Пирогов" - страааашно модерна работа ви казвам :-), направо човек с кеф да се подложи на такива манипулации. Всичко става за секунди, няма резултати да чакаш, няма чудеса - веднага се праща снимката до компа на наблюдаващия доктор - интелегентна работа!
Върнахме се при доктора, а през това време го извикали да влезне спешно в операция. Вече наближава обяд, времето лети, а аз виждам как се разминавам с дългоочаквания концерт. Почакахме доволно и докторът се върна. Прие ни и въпреки цялото му натоварено ежедневие и тежка работа той седна да ми рисува и чертае какъв е точно проблемът на сина ми и съответното му решение - 3 седмици в гипс! Ама нали е готин доктор, та вика: "то сега е лято, гипсът запарява, мирише, трудно ще се къпе с него, сърби... Ако искате да му сложим един въздушен брейс, който може да се сваля за къпане." Аз като си представих само, че ще трябва да почакам още известно количество време пред гипсовъчната, а междувременно съм оставила неспалият едно денонощие баща да пази спящата си дъщеря и бързам да се прибера за да може поне малко да поспи преди да си вдигна чукалата за концерта и си рекох, че въздушния брейс ще слагаме. Взехме се отново под мишница със сина ми и отидохме отсреща да си го купим от специализирания магазин. Сложихме го на крака му и куцук-куцук се запътихме обратно по плана - да го оставя при баба му, за да може неспалия баща да гледа само едно от децата, при това - здравото!
Бабата на Великият непобедим титан (майка ми) е в много напреднала фаза на коксартроза. Придвижва се само у дома си, при това придържайки се за мебелите с едната ръка, а в другата с бастун. Та бабата в това й здравословно състояние (изключително силен дух за борба с невъзможността си да ходи има) ще гледа окуцелия си внук. Оставям й го с принадлежащите му инструкции, хващам си гъза под мишница и отивам да обслужвам следващото отроче. Напрежението е голямо. Стрелките на часовника неумолимо цъкат и бързат. Аз вече от бързане съм се препотила някъде към 1200 пъти, но не се предавам, следвам важната цел!
Прибирам се, оправям отрочето - къпане, закуска и "беж, Лиске, да бягаме" към парка, където имаме среща за игра с една приятелка на Великият непобедим титан. Тя беше осведомена, че него няма да го има поради гореописаните причини и му беше направила картичка с пожелание бързо да оздравява! Много мила девойка, ей! Харесала съм си я за снаха. Винаги се грижи за Великият непобедим титан, изключително дете е!
Та, отправихме се към парка, където поскачахме на ластик (онази игра от едно време ако някой си я спомня), препотих се още около стотина пъти под жаркото слънце, а стрелките напредват ли напредват. Аз имам среща с приятелката, с която ще ходя на концерта и часът на тази среща наближава, а аз трябва да предоставя дневната разходка на малкото отроче, да се поизмори малко, че вкъщи да е по-кротка, защото ако и тя се контузи на недоспалия й баща ще му е много трудна задачата да я води към детската травматология в "Пирогов".
Поизморих добре детето с игри в парка и се прибрахме у дома, където пак следва къпане от прахоляка в парка и обяд (за нея, мене кучета ме яли, дет се вика... нямам време ни за закуска, ни за обяд). Поосвежих се в банята и аз, приготвих се за концерта, събудих спалия два часа и половина баща, връчих му дъщерята за отглеждане, дадох и тук принадлежащите инструкции и си бих камшика към мястото на срещата. Междувременно прослушах как е ситуацията при Великият непобедим титан и при отрочето. Всичко навсякъде беше наред, поуспокоих се и започнах да се наслаждавам на идеята, че ще посетя все пак дългоочаквания концерт.
Отидохме с моята дружка на националния стадион, където вече гладът така ме беше погнал, че се оглеждах като свиреп вълк за плячка. Намерих плячка, попреглътнах я с една бира и вече светът беше къде-къде по-светъл и пъстър :-)
А аз нали съм си дала дума в началото на настоящата година, че трябва да намирам време да се забавлявам повече и се стремя стриктно да си изпълнявам план-гафика, че в края на годината отчет пред себе си трябва да давам. А хич не обичам да не съм си изпълнила поставените задачи.
На следващата сутрин след концерта усетих последствията от изпълнението на план-графика: през мен беше минала една тежка огнена машина "Рамщайн". След толкова беснеене и крещене на стадиона бях останала без глас и тялото ми лежеше изнемощяло в леглото. Нямах ни образ, ни звук, ни картина, но пък за сметка на това имам отроче, за което трябва да се погрижа и един Велик непобедим титан, който трябва да взема от баба му! Ставам. Нямам сили за нищо, но инатът ми е по-голям от умората. Оправям отрочето и го извеждам в парка на разходка за изтущаване на батериите. Мълчалива съм, дремеща, изморена, но щастлива, че съм присъствала на страхотен концерт!
По някое време преборих умората и отидох да си прибера непобедимия титан. Влизам аз и що да видя - с баба му си организирали състезание по надбягване с бастуни! Няма да скучаят я! Никой за нищо на света не трябва да губи присъствие на духа! Борба докрай!
Като се прибрахме у дома сестра му взе да го предизвиква да играят на гоненица с радостни възгласи: "хвани ме, хвани ме!"
И сега ще питате къде във всичко това е поуката? А поуката е ясна - луд умора нЕма :-) (важи за всички участници в приказката)